Mila и камбанката

Днес е Бъдни вечер.
Вратата към хола е затворена.
„Чак когато камбанката звънне“, казва Мама.
А дотогава?

Mila долепя ухо до вратата.
Шшшт.
Само часовникът в коридора: Тик. Так. Тик.
Няма камбанка.

Дотогава Mila брои стъпалата.
Нагоре. Надолу.
И още веднъж нагоре.
Няма камбанка.

От кухнята мирише на курабийки.
„За чакащите“, казва Татко и носи една.
Mila хрупа. Бавно. Още по-бавно.
Курабийката свърши. Вратата още е затворена.

Mila се приближава съвсем до вратата.
„Още дълго ли ще трае?“
„И аз чакам“, казва Татко.
Засега всичко е тихо.

„Какво ли има вътре?“
„Слон“, казва Татко.
„Твърде голям!“
„Мишка?“
„Твърде тиха!“ Mila се киска. Зад вратата всичко остава тихо.

Mila строи кула, висока колкото дръжката на вратата.
Зад вратата шумоли.
Зад вратата пращи.
Още няма камбанка!

Mila се просва по очи на пода.
Под вратата: само светлина. Топла и жълта.
Мирише на елха. И на свещ.
Още нищо.

Ето! Вратата е открехната.
Само един поглед. Съвсем мъничък …
Mila стиска очи
и натиска вратата с двете ръце.

И точно в този миг:
Дзън-дзън-дзън!

Mila влиза вътре само по чорапи.
Елхата е толкова голяма. Свещите толкова много.
Съвсем горе има звезда.
Охх.

Камбанката още се люлее.
„Кой звънна?“, пита Mila.
„Не ние“, казват Мама и Татко.
На прозореца още се движи пердето.