Mila и малкото еленче

Бъдни вечер. Всичко спи.
Само Mila не.
Навън едно малко еленче трепери в снега.
Съвсем само.
„Почакай, идвам!“
Сега бързо в ботушите.

Яке върху пижамата. Шапка.
Покрай вратата на Мама и Татко.
Шшшт.
Ботушите се обуват чак долу.
Отвън еленчето чака. Още е там!

„Казвам се Снежко“, шепне еленчето.
„Днес трябва да дърпам шейната.
Но горе е толкова високо!“
Камбанката му трепери заедно с него.
Mila гали меката козина.
„Ще започнем с малко.“

„Съвсем малко. Само скачане.“
Хоп. Mila скача.
Хоп. Снежко скача.
Дзън-дзън!
Снегът се вдига. Снежко се смее.
Така започва летенето.

„Първо само един малък скок.“
Mila скача от зида.
Снежко също скача.
Опа! Снежко се рее над снега.
„Пак!“

Сега от зида. Снежко сам.
Той се рее. Висок като шапката с пискюла.
И после: Туп.
Право в снега, по задника.
„Всичко наред ли е?“
„Меко“, казва Снежко. „Пак.“

„Сега още мъничко по-високо!“
Снежко тръгва.
Един скок и плетът е под него!
Mila ръкопляска. Снежко се смее.
„Видя ли това?“

Една обиколка около градината!
Снежко прелита над оградата, над зида,
над елата …
Фът! Сняг се сипе върху шапката.
Mila се киска. „Ти наистина летиш!“

Шшшшш! Една шейна каца.
„Ето те, Снежко!“, вика Дядо Коледа.
След това кани с жест Mila.
„Идваш ли с нас?“
Ушите на Снежко щръкват.

Под тях къщите спят.
Снежко дърпа шейната.
Няма вече треперене.
Mila протяга ръце.
„Летим!“
И този път Снежко не каца веднага.

Шейната каца в градината. Съвсем тихо.
Снежко побутва Mila с носа.
„Това е за теб.“ Камбанката му!
„За да ме чуваш, когато прелитам.“
Дядо Коледа маха. И ги няма.

На сутринта Мама се ослушва за камбанката.
Татко открива следите в снега.
„Тук просто свършват!“
Mila се усмихва. „Тук е тръгнало нагоре.“
Дзън-дзън.