Mila и снежният човек Копчо

В последния ден на годината
снегът получава усмивка.
Мама, Татко и Mila са готови.
„Казваш се Копчо. Остани при нас!“

„Лека нощ, Копчо!“
Копчо не казва нищо. Снежните човеци не говорят.
Дали поне спят?
Mila маха още веднъж.
Копчо току-що … намигна ли?

Чук, чук!
Поглед към прозореца.
„Копчо? Ти можеш да се движиш?“
„Днес идва новата година.
Това искам да го видя! Идваш ли?“
„Да! Но после се връщаме.“

Копчо може да ходи? Не съвсем.
Той се търкаля. Той се клатушка. Едва не се обръща.
„Внимание!“
Mila държи клонката здраво.
„Вземаме шейната“, казва Копчо. „Ти седиш. Аз дърпам.“

Гащеризон, ботуши. Тръгваме!
Копчо дърпа, снегът пръска.
Mila се смее: „Още по-бързо!“
Така един снежен човек лети нагоре по хълма.

На една ограда седи котка.
„Добър вечер!“, казва Копчо.
Котката се изгърбва.
Пфффт!
И я няма.
„Тя никога не е виждала снежен човек да ходи“, казва Mila.

„Виж“, казва Копчо.
„Звездите са долу!“
Mila се възхищава. Толкова светлини.
„Това е градът.“
Копчо кима. „Небе за краката.“

„Как идва такава нова година?“, пита Копчо.
„Не знам. Може би съвсем тихо.“
Чакат. Броят светлини.
Една, две, много.
Mila се прозява в ръкавицата.
И тогава …

Бум! Трясък!
Копчо трепери. Главата му се клати.
„Не падай!“ Mila го държи здраво.
„Толкова шумна ли е новата година?“, вика Копчо.

Mila има идея.
„Ръкавиците на ушите!“
Копчо опитва. Вече е по-добре.
Сега може да се наслаждава на блясъка.
Честита нова година, Копчо!

Към къщи. Съвсем бавно сега.
Копчо дърпа. Ръкавиците оставя на ушите.
Mila лежи на шейната и примигва.
Звездите се клатят. Очите се затварят.
„Обещаното е обещано“, мърмори Копчо.
„Обратно.“

На сутринта Копчо стои неподвижно в градината.
„Ръкавици на ушите?“, чуди се Мама.
Татко се чеше по главата.
Mila се хили. Копчо нищо не издава.